Този човек можеше да работи нещо съвсем друго. Толкова е организиран и прибран, и стриктен, и точен. Можеше да е адвокат например. Изслушва те старателно, води прилежни бележки, след това подрежда листите в папка. И винаги знае на всяко листче какво е записано. Или пък може да е аптекар. Любезно пита какво ти трябва, обръща се към редиците шишенца и кутийки и веднага изважда каквото трябва. Може и да е математик. Не знам какво правят математиците, но то сигурно е изрядно подредено.
Стоян Янкулов - Стунджи, обаче е музикант. И то тъпанджия. Само уж небрежно рошавата му коса издава, че има нещо общо с изкуството. Винаги идва първи на терен - т. е. на сцената. Дълго и старателно реди инструментите си. Всъщност "реди" е твърде безличен глагол, защото Стоян гали барабаните и всички хлопки по тях. Слага ги тъй, сякаш подрежда плюшени играчки в детската стая, толкова нежност и внимание има в движенията му. Когато всичко е на мястото си, вади от джоба ключодържателя си. Заедно с ключовете хората обикновено държат тирбушон. Стоян обаче има специално ключе, с което "прислушва" барабаните. Вече всичко май е наред.
Една вечер миналата година в Берлин. Намираме се в клуба "A-Train", един от многото берлински клубове, където се слуша джаз. Знае се, че случайни музиканти тук не се допускат. Публиката е избрана. На вратата стои огромен черен човек. Събира по 20 марки. Малко плашещо изглежда. Вътре обаче е друго - бих казала романтично. Запалени свещи, дискретно почукване на стъклени чаши. В дъното свири трио. На ударните - българинът Стоян Янкулов. Хей, хора, видяхте ли в програмата, че в триото има българин? Много ми се иска да го извикам това, но не върви. На хората просто не им пука кой какъв е, в Берлин човек може да бъде всякакъв, важното е да може това, което прави. А Стунджи го може. Ето, негов ред е за соло. Приказките май спряха. Посетителите обърнаха глави. Странно ли им звучи, или какво? Браво, Стунджи!
Боже, защо се държа като на футболен мач... Хората ръкопляскат. Това се искаше. Изпъчвам се от патриотизъм. Знам, че с нищо не съм заслужила аплодисментите, но пък Стунджи ги заслужи, двамата сме българи, значи каквото за него, това и за мен. Наздраве за България! А, на съседната маса двама се целуват. На тях не им пука за България, но пък музиката на Стунджи май събуди други желания. Това е положението.
Една вечер в София. Вторник, клуб "Суингинг хол". Още е празно. Столовете са обърнати нагоре с краката. Клубът сякаш сега, вечерта в 21 ч, се събужда от дневен сън. Само след половин час ще разкърши снага и ще се разтанцува. Това е нощният живот на клубовете.
- Защо Стунджи? - подхващам разговора.
- Не идва от мен. Когато постъпих в софийското музикално училище, там вече имаше един Стоян, на когото викаха Стунджи. Така ме кръстиха и мен. Не съм го искал, нито пък съм се съпротивлявал, просто тъй тръгна.
- Значи това не е маминото галено обръщение?
- Не. На майка си и баща си дължа друго - изобщо свързването с музиката. Когато съм бил малък, а те е трябвало да излязат някъде, са ме оставяли пред един огромен магнетофон със записи народна музика. Както са ме оставяли, тъй са ме и намирали. Интересен ми беше самият магнетофон, как се върти, какво има в него и музиката, която извираше оттам.
- Сам ли реши да се занимаваш с музика?
- Да. Баща ми е музикант любител. Майка ми е била учителка. И двамата не са ме карали насила да ставам музикант, но и по никакъв начин не са ме ограничавали. Оставяха ме да се занимавам с това, което ми е интересно.
- Кога разбра, че просвирваш?
- В четвърти клас две момчета от училището, по-големи от мен, ме поканиха да свирим заедно. Свирехме всичко, каквото ни попадне от - "Бийтълс" до хора. Сега като видя някой четвъртокласник и се чудя - мъничък ми се вижда да удря с палките, ама, на, аз съм го правел...
- Още живееш в Елин Пелин заедно с родителите си. Защо?
- Там ми е най-добре. Не можах да свикна с града. Прекалено шумно и гъчкаво или казано с модерни думи - не понасям градския стрес. На село е тихо и спокойно. Аз винаги ще си остана селянин, само че моля да се различава от селяндур. Пък и в Елин Пелин имам условия дълго да репетирам. В София би било невъзможно да свиря на барабаните в някоя кооперация.
Съгласявам се със Стунджи, че всичките ми симпатии тутакси ще се изпарят, ако, не дай Боже, някой ден ми стане съсед. Тогава със сигурност ще насъскам кучето срещу му, ще му мажа бравата с паста за зъби и ще слагам динени кори пред вратата му, въобще ще употребявам всички трикове, научени в ученическите лагери. Засега обаче не се налага и продължавам миролюбиво.
- Значи знаеш как се сади пиперо?
- Знам и да го садя, и да го свиря. Само че с първото се занимава майка ми. Нямам време.
- Какво правиш, когато не свириш?
- Подготвям се за свиренето. Измислям мотиви, развивам ги във фантазията си.
- Ти си един от музикантите, които направиха тъпана популярен и в чужбина.
- Дано да е така. Но май вече свикнаха с тъпана и звученето му.
- С какво си по-различен?
- Когато свиря на тъпан, използвам несвойствена техника, не тази за барабаните. На тъпан мога да свиря всичко. Например самба. И човек, като слуша, чува, че е самба, но звучи по-различно.
Барабаните на Стунджи са обраснали с всякакви хлопки с причудливи размери. Обяснява ми, че събирал отпадъци - тенекии, кутии и какви ли не железца и дръвца, излъсквал ги и ето ти нов инструмент.
- Дрънне ли, става за музика, значи има душа.
- Вадиш душата на предметите?
- Опазил ме Бог, в никакъв случай. Извадя ли душата, няма я музиката. Напротив - откривам душата на предметите и ги карам да пеят.
По същото това време "Суингинг хол" започва да се раздвижва. Столовете са обърнати и сложени по местата им. Зад бара се кипрят сервитьорките. Клубът е готов за нощната си песен, та душата му не трае. Първите посетители вече поръчват първо питие.
- И палките си правя сам - казва Стунджи.
- Как, не се ли купуват? - издавам невежество.
- Купуват се, но пї са ми мили, като си ги направя сам. Отначало ги правеше баща ми. Сътвори специален струг за тази работа. Гледах, гледах и един ден казах - защо да не опитам и аз.
- И колко?
- По чифт на седмица. Чупят се.
- Пак ще попитам - извън музиката сигурно имаш и някакво друго занимание, а?
- Обичам да ровичкам из компютъра. Играя си. Направил съм обложките на дисковете със "Зона С" у нас.
- Ама това е пак работата? - негодувам.
Вдига рамене.
- Мислил ли си да останеш в чужбина?
- Да, но се отказах. Там няма да мога да правя тази музика, която правя тук. Няма да ми е уютно, сигурен съм. Обичам да чувствам сигурна почва под краката си и да ми е топло. Предпочитам да живея в Елин Пелин, а в чужбина да ходя на турнета. Там си почивам и това май е единствената ми почивка.
- Там публиката различна ли е?
- В клубовете е една и съща. Когато съм на сцената, не виждам никого, тъй като прожекторите блестят в очите ми. Но в клубовете усещам хората, знам, че мога да им въздействам даже с поглед.
- Познаваш ли хората, които идват в "Суингинг хол"?
- Има познати лица, но чак близки не сме.
- Май трудно допускаш хората до себе си?
- Така е. Не обичам шума и хорската гмеж. Предпочитам да съм сам.
- Имаш ли какво да си кажеш?
- Все още да.
- Пред Нова година, след политическите промени миналата, какво очакваш за България през 2002?
- Не съм песимист, но нека първо новите лица от политиката нещо предприемат, тогава ще ти кажа добро или зло очаквам. Виж сега, политиката не е за мен. Тя не свързва хората, разделя ги, докато музиката...
Време е Стунджи да отиде при барабаните си. Почва се. Отначало кротко и плахо. Постепенно музиката все по-удобно се настанява из клуба. Тази вечер посетителите са колкото трябва - достатъчно, за да не се чувстваш сам, и не чак толкова много, че спокойно да можеш да дишаш. Ония там вече поръчват трета бира. О, Боже, точно срещу мен пък се целуват.
Този човек можеше да е всякакъв друг. Толкова е подреден. Можеше да е адвокат, аптекар, математик. Можеше, ама я иди се целувай в кантората на адвоката. Абе, може и да може, но не е прилично.
Жанина Драгостинова
